Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Постинг
26.06.2010 09:01 - СЕСИИ И СРЕЩИ В ПРАКТИКАТА НА ДВЕ ВОДЕЩИ ПСИХОТЕРАПЕВТИЧНИ НАПРАВЛЕНИЯ - I ЧАСТ
Автор: bps Категория: Технологии   
Прочетен: 7589 Коментари: 3 Гласове:
3

Последна промяна: 20.09.2013 12:14

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Сесии и срещи в практиката на две водещи психотерапевтични направления

 Росица Георгиева[*], Николай Бавро


I ЧАСТ

 Разглеждат се понятията ,,сетинг”, ,,сесия”, ,,инкаунтер”, и други чуждици, утвърдили се в българската психотерапевтична лексика. Съпоставят се специфичните условия и методи на работа в две от водещите терапевтични парадигми  - психоаналитичната и eкзистенциално-хуманистичната, по-конкретно представена от личностно-центрирания подход на Карл Роджърс. Обсъждат се различия в организирането, провеждането и същността на психотерапевтичната практика и проблеми, свързани със смесването на понятия и техники от несъвместими парадигми.

 

The concepts “setting”, “session”, “encounter” are review in the paper, and also some other loan-words, settled into the Bulgarian psychotherapeutic vocabulary. Specific conditions and therapeutic approaches are compared of two of the leading therapeutic schools – Psychoanalytic and Existential-Humanistic, particularly presented by the Carl Rogers’ Person-Centered Approach. Differences in organization, performance, and fundamentals of psychotherapeutic practice are discussed, and also some issues related to the confounding of concepts and techniques of incompatible paradigms.  

 

Езикът на психологията и психотерапията е специфичен, тъй като не може да бъде ограничен в рамките на строго научната терминология, а в познатите думи, често се влага допълнителен  подтекст, известен само на кръг от специалисти в дадена област. За това ще обясним още в началото на тази статия, че в нея ще използваме израза ,,терапевтично срещане” за разкриване на екзистенциалната същност и процесуалната страна на срещата, така както тя е разбирана в личностно-центрирания подход на Карл Роджърс и е определяна с познатата на българските психолози дума ,,инкаунтър” (encounter), а наред с емблематичните за психоаналитичната литература термини ,,трансфер и контратрансфер” ще употребяваме и българския им еквивалент “пренос и контрапренос”.

Темата за използването на  чуждиците в българския език е много дискутирана. Обсъждането и тук не е продиктувано от грижа за чистотата на езика, а от проблемите, които възникват в професионалната комуникация. Изключваме случаите, когато подобна употреба е следствие от езикова небрежност или професионален снобизъм.  Някои от чуждиците се приемат като отдавна утвърдени в научната психологична лексика, други се налагат заради тяхната многозначност и непреводимост. Такъв е примерът с понятието емпатия, който подробно разглеждаме в друга наша публикация. Там коментираме как смисълът на термина се променя от парадигмалния контекст, в който попада. В случая ставаше дума не само за теоретичната, но и за приложната схема на два алтернативни подхода в психологията и психотерапията – психодинамичния и екзистенциално-хуманистичения и по-конкретно за концепциите на Хайнц Кохут  и Карл Роджърс. (Георгиева Р. 2005)

За целите на настоящия анализ отново ще използваме сравнението между тези две водещи парадигми, като този път ще коментираме явления и проблеми,  свързани с различията в организирането, провеждането и същността на психотерапевтичната практика.

 

Прелюдията към психо-терапевтичното действие

 

Относно мястото на терапевтичната среща и  ,,терапевтичният сетинг”

Понятието, което искаме да обсъдим в началото е все по-често използваното определение - терапевтичен сетинг. Английската дума setting се превежда в няколко значения. Най-общото е: среда, обстановка, условия, което е конкретизирано за областта на театъра като: мизансцена, декори, костюми; за музиката като аранжимент и композиция; за бижутерията като обков на скъпоценен камък. В преносен смисъл всички те биха могли да се отнесат към психотерапията, но такъв конкретен контекст в нито един от общите речници не открихме. В речниците по психология и психотерапия терминът също не се среща, макар постоянно да се използва в професионалната литература. Като пример ще посочим, че с него започват почти всички четива за начални умения в психологичното консултиране. Там той най-често се среща във връзка с аранжирането на  психотерапевтичния кабинет.  

            Ето защо ще започнем разглеждането на пространствените измерения на терапевтичното действие от неговата външна декорация. Психоанализата, родоначалникът на психотерапията, е създател на традициите и в това направление. Тя е известна с особеното внимание към детайлите на обстановката, в която протича терапевтичния процес. Класическият модел на психоаналитичния кабинет става популярен благодарение на често публикуваните снимки от музея на Фройд във Виена. Тази музейна атмосфера не е чужда и днес на някои от съвременните психоаналитични кабинети. Техните стени обикновено са украсени с портрета на Фройд, фотографии от конгреси и конференции, задължителния ,,иконостас” от дипломи и сертификати, художествени уникати. Всичко, което може да вдъхва респект и да демонстрира високия професионален и жизнен статус на аналитика е на почит и показ тук. Но безусловно главно място във всеки психоаналитичен кабинет заемат кушетката на анализанта (още едно придобило популярност странно определение) и специфично разположеното спрямо нея кресло за психоаналитика.

            В повечето съвременни психотерапевтични кабинети аналитичната кушетка е заменена или дублирана с второ кресло за клиента (понятие, въведено от Карл Роджърс вместо медицинското определение - пациент). Според нас, там където тя е напуснала физическото пространство се появява еклектика на стиловете не само в архитектурен, но и в методологичен план. Може би поради тази причина някои от съвременните психоаналитици се разграничат категорично от останалите подходи, заявявайки: ,,Психотерапията е едно, ... а психоанализата е нещо по-сложно”. (Долто Ф. 2006 с. 44)

Подобно мнение изразява и швейцарският психоаналитик Силвио Фанти, посочвайки три, според него съществени различия между психоанализата и психотерапията: 1) организацията на сесията, която обезателно включва аналитична кушетка и кресло, не предполага психотерапевтична беседа ,,очи в очи”; 2) психоанализата не е ориентирана към отстраняване на  конкретна симптоматика за разлика от психотерапията; 3) психоаналитикът за разлика от останалите си колеги избягва активния диалог, придържа се към ,,правилото за абстиненцията”, стреми се да съхранява неутралност въпреки ,,трансфера”, а също да анализира своя ,,контратрансфер”. (Фанти С. 1997 с. 10)

Изложената позиция може да бъде оспорвана от гледна точка на различни  съвременни психотерапевтични и дори психоаналитични практики, но въпреки това тя е много разпространена. Ние избрахме цитирания автор не като признат авторитет, а по-скоро като пример за еклектизъм и свободно трактуване на принципите на психоанализата. Така например, посочената система, наречена микро-психоанализа предлага терапевтични сесии с продължителност по 3-4 часа, съвместно прекарване на свободното време и ,,срещи на маса” между анализирания и неговия аналитик.

Ще се възползваме от условното разграничаване на психотерапията и психоанализата в опита си да опишем общите и специфични елементи на невероятно широкото понятие ,,терапевтичен сетинг”. Така, като част от сетинга на психотерапевтичния кабинет може да бъде определена всяка вещ в него, ако тя е поставена с умисъл на определено място и в конкретен ракурс. Такива са: часовникът, попадащ в полезрението само на терапевта; позиционирането на клиента с лице към прозореца, стената или белия таван на помещението; разстоянието между неговото кресло/кушетка и това на терапевта; подръчните книжни салфетки; наличието или отсъствието на огледала в помещението; на едностранно стъкло за наблюдаване и др.

В по-широк аспект терапевтичният сетинг включва също добре обмислените детайли в процедурите за записване, изчакване и приемане на клиентите, структурирането на работната сесия и особено нейното приключване (със или без ръкостискане), размерът и формата на заплащане, честотата на сесиите, санкциите за тяхното пропускане и много други. Понятието сетинг обхваща всичко, което подлежи на контрол от страна на терапевта във връзка с възможното му въздействие (положително или отрицателно) върху терапевтичния процес. Тук могат да се отнесат: начинът на обличане и говорене,  жестикулирането и цялостното поведение на терапевта, особено ако се отличават значително от обичайните му маниери.

Подобни детайли от прелюдията към терапевтичното действие са обект на обсъждане и проработване в началото на всеки курс за терапевтични умения. Заслужава да се отбележи обаче, че значението, което им се отрежда в различните терапевтични школи не е еднакво. Всяка парадигма се придържа към специфични форми и норми на професионално поведение, които се регулират от съответната система за супервизия.

Така акцентите в теоретичната и практическа подготовка на терапевта, които  изграждат усещането му за принадлежност към съответната парадигма и базовите му професионални нагласи към всеки нов клиент, също трябва да се прибавят към  същината на терапевтичния сетинг. Неотделима част от него е и специализираният език, обслужващ концептуалните модели и практически стратегии на терапевтите. Повечето от книгите по психотерапия са придружени от терминологичен речник или глосарии, без който текстът им е трудноразбираем за непрофесионалисти.

В крайна сметка терапевтичният сетинг може да се определи като специфичното физическо и ментално пространство, в което работи психотерапевтът. Образно казано, това е неговото царство или храм, а клиентът съответно бива: въведен, въвлечен, посветен или в по-крайни случаи индоктриниран в тази среда. Последното е обект на обсъждане и остра критика, когато става дума за целенасочено или манипулативно прокарване  на определени възгледи (доктрини) или формиране на поведение по определени социални образци. Автори, които добре познават практиката и последиците от подобна ,,професионална” намеса обръщат внимание, че индоктринирането е неизбежно в работата на психотерапевтите и поради това се нуждае от постоянен вътрешен и външен контрол. (Огинская М. , Розин М. 1991)

 

Отношенията клиент-терапевт–учебник, предшестващи първата среща

 

В гилдията на психотерапевтите е позната шегата, че терапевтът изглежда по-висок защото е седнал върху учебника си. Така в психо-терапевтичното действие  винаги има трима участници: клиент, психотерапевт и учебник. Ролята на учебника при това съвсем не е малка. Според съвременните стандарти за квалифицирана психотерапевтична работа се изисква продължително специално обучение по конкретен метод със солидна теория и практика и утвърден международен авторитет. Окаченият сертификат на стената в известна степен е гаранция за квалификацията на терапевта, макар да знаем, че всеки учебник, както и Евангелието може да бъде четен  и прилаган в живота различно.

В началото ще се спрем на връзката терапевт-учебник, тъй като все още разглеждаме сцената на терапевтичното действие преди появяването на клиента. ,,Учебникът” е представян от многотомното издание с идеите и метода на родоначалника на съответната терапевтична школа, а също признатите в нея съвременни модификации. Не бихме искали да препоръчваме който и да е учебник като по-авторитетен или практически ефективен от останалите. Можем само да отбележим, че съвременната ,,библиотека” на терапевтичните подходи е невероятно богата и пъстра. При това нейна специфична особеност е, че новите открития в областта на терапията и критичните възгледи, отричащи част от съществуващата практика, не се обединяват в нещо като ,,последната дума на психотерапията”, а дават начало на поредно, ново, паралелно развиващо се направление (т.е. на нов учебник).

Състоянието на съвременната психотерапия може да се открие във всяка  университетска библиотека или учебна програма, във всеки голям научен форум в областта – огромно количество информация, от обща до максимално конкретна, гравитираща около три утвърдени, но непримирими парадигми – психодинамична, хуманистична и когнитивна. Това положение екзистенциалният психотерапевт Роло Мей образно е нарекъл ,,цирк на три арени”. (Мэй Р. 1998 с. 73) В подобна ситуация началната ориентация на желаещите да се реализират професионално в областта на психотерапията е силно затруднена. Много често и не само у нас тя се формира стихийно, продиктувана от фактори като ограничения брой на достъпните обучителни програми или от атрактивността на някой преподавател или гост-лектор. 

Проблемът с формирането на ясна професионална идентичност в психотерапията не е за подценяване, тъй като  в него е заложена мината на еклектизма, едно все по-разпространяващо се и според нас не безобидно явление. Негова особеност е комбинирането на  терапевтични техники от различни школи, за предпочитане най-атрактивните, откъснати от теориите-майки и като следствие без връзка със сериозна теоретична база. Последиците от подобно експериментиране като правило не са в полза на клиента, за това професионалните терапевтични общности гласуват повече доверие на терапевтите с ясен теоретичен бекграунд. Казано по-достъпно, в отношенията терапевт- учебник препоръчителни остават моногамните пред безразборните връзки.

Тук ще коментираме друг съществен момент от връзката терапевт-учебник.  Той се отнася до това, че ученето по която и да е книга, означава преди всичко усвояване на чужди за обучаващия се идеи и форми на терапевтично поведение, т.е. непородени от неговия собствен творчески процес и търсене. Текстовете, описанието на знаменитите случаи и видеозаписите от терапевтичните срещи на класиците са впечатляващи (като правило се публикуват най-блестящите им примери), а опитите за подражание, освен че винаги са бледо копие на оригинала, за дълго остават белязани с личностна и професионална неувереност и скованост .

Историята на психотерапията показва, че ярките личности в нея не се задоволяват с ролята на епигони, а отстояват и налагат освен новите си идеи и методи, свой нов, неповторим стил на терапевтично поведение. Дали клиентът ще попадне на ревностен последовател или новатор в дадено направление, може би се определя от теорията на вероятностите. Ще илюстрираме това твърдение с пример от практиката. Показателен е опитът на Фредерик Пърлз - бащата на гещалттерапията с неговите четири психоаналитика. Карен Хорни, неговия пръв психоаналитик, става истински близък приятел, който по-късно го спасява, организирайки бягството му от фашистка Германия. Втората му психоаналитичка, след едногодишна работа прекъсва анализата със становището, че той не се нуждае повече от нея и е готов за самостоятелна практика. Третият психоаналитик на Пърлз обаче, е имал противоположно мнение. Той е ярък пример за класическо поведение на терапевт-аналитик – не произнасял повече от едно-две изречения по време на сесия, а края й отбелязвал с потропване на крак; никога не се ръкувал и наложил строга забрана върху промените в личния живот на пациента си до приключване на анализата. Но Пърлз по това време решил да се ожени и както сам отбелязва предпочел семейното ложе пред психоаналитичната кушетка. Последният му психоаналитик е Вилхелм Райх – една от най-ексцентричните, творчески и скандални личности в историята на психотерапията, въвел в частност телесния контакт с клиента. Самият Пърлз, след постигане на блестяща кариера като психоаналитик, се отказва от тази практика и създава свой, нов модел на психотерапевтична работа.  

Този пример показва колко различно може да бъде терапевтичното поведение дори в рамките на една парадигма, а също, че личността на терапевта се проявява винаги, въпреки строгите правила и норми на учебника.

Относно връзката клиент-учебник искаме да отбележим, че тя може да предшества реалното посещение на терапевтичния кабинет, тъй като повечето от клиентите, търсещи психотерапевтична помощ са интелигентни хора с предварителна представа за нейното естество от книги, медии, кино или посещение на друг терапевт. Една немалка част от ползващите услугата са студенти по психология или обучаващи се бъдещи психотерапевти. От такива клиенти терапевтът може да чуе: ,,това е проява на егото ми“, ,,няма ли да работим със съпротивите”, ,,покрай вас прочетох много нови неща, а преди знаех само за Фройд и Юнг”. Така в процеса на лечение, освен разрешаването на конкретните си проблеми, много от клиентите успяват добре  да се образоват в избраното от тях направление и дори се насочат сами към професионална реализация в областта на психотерапията.

Във всеки психоаналитичен учебник може да се открие обяснение на подобно поведение. Тук ние искаме подчертаем само, че отношенията клиент-терапевт започват още преди първата им среща. Към този момент клиентът е изградил своя, до голяма степен фантазна представа за личността и професионализма на терапевта, която му предстои да разшири или разруши в терапевтичната реалност.

Някои автори отбелязват, че терапевтичните отношения започват не само с психичните проекции на търсещия помощ клиент, но и с потенциалното намерение на терапевта да окаже (или откаже) определен вид помощ. ,,Използвайки езика на психоанализата може да се каже, че контрапреносът  съществува преди началото на контрапреноса.” (Хиллман Дж. 2004) Ако за разлика от д-р Хилман не използваме езика на психоанализата бихме избегнали горната тафтология и казали, че терапевтът изпитва естествени чувства на напрежение и тревога преди срещата с поредния си нов клиент. Екзистенциалният психотерапевт Роло Мей изследва тревогата, характерна за запознаването и обръща внимание, че феноменът ,,първа среща” незаслужено е подценяван и дори пренебрегван в психотерапевтичната практика. Той  напомня, че е ,,много важно да не се поддаваме на стремежа да избегнем или направим по-безизразна първата среща, превръщайки я единствено в производна на преноса и контрапреноса”. (Мэй Р. 2004, с. 21) По долу ще се опитаме да съпоставим случващото се в делови и емоционален план между клиента и неговия психотерапевт в двете, разглеждани от нас парадигми.

 

Сесии и Срещи в хода на психотерапията

 

            Ще обсъдим някои термини и възгледи за психотерапията, които въпреки че са широко разпространени, според нас не съвсем основателно се налагат като общовалидни. Такъв е примерът с понятието терапевтична сесия, което е сред първите усвоявани и използвани с особено пристрастие от начинаещите психотерапевти. То рамкира продължителността на работа с отделния клиент, варираща от 50-60 до 90 минути. В началото на терапията клиентите използват изрази като: ,,имам “,,час” или ,,среща” с ,,моя терапевт”, докато не свикнат с предложената им чуждица. В речниците думата се обяснява като “заседание, повтарящо се през определен период от време”. В ежедневната лексика най-често се употребява за работата на висшите държавни институции и университетите с допълненията: работна или изпитна.

Понятието ,,терапевтична сесия” е наследено от класическата психоанализа, в която от пациента се изисква ежедневно да посещава своя аналитик в течение на години. Не е трудно да се прогнозира развитието на отношенията между двама души, които се срещат с такава честота, насаме в едно затворено пространство. Може би именно това е наложило контактите им да се обозначават като сесии - понятие респектиращо, подчертаващо изключително деловия характер на отношенията. Всичко, свързано с емоции и стремеж към близост в психоанализата се контролира и разглежда в контекста на трансферните и контратрансферни отношения. Както ще видим по-късно, макар и емблематични за психоаналитичната практика, тези отношения са по-скоро резултат от една специфична сетингова ситуация, отколкото всеобщ феномен на терапевтичното взаимодействие.

Трябва да подчертаем, че отношенията клиент-психотерапевт нямат аналог в социалната практика. В този смисъл понятието сесия позволява да се разграничи психотерапията от познатите медицински, обучителни и патронажни модели на поведение с типичните за тях прегледи, процедури, занятия и сеанси. В зависимост от парадигмата, в която работят, психотерапевтите могат да се придържат към позицията на експерт, треньор, обучител, изповедник или просто човек. Ако пред всяка от изброените думи се опитаме да поставим определението ,,професионален” ще се убедим, че то звучи странно в последната комбинация. Но именно около тази крайна позиция гравитира личностно-центрираното разбиране за професионалното поведение на терапевта като алтернативно на експертната позиция на психоаналитика.

Известно е, че когато авторът на личностно-центрирания подход Карл Роджърс за пръв път формулира през 1957 година своите знаменити ,,необходими и достатъчни условия за личностна промяна”, на първо място е искал да постави установяването на човешка връзка (relationship) между терапевт и клиент. (Rogers C. 1957) Но тъй като дори споменаването на възможността за подобни отношения тогава е еретично, той въвежда термина ,,психологичен контакт” (psychological contact). През същата година Роджърс провежда публичен диспут с екзистенциалния философ Мартин Бубер, в който отстоява новите за психотерапията възгледи за равнопоставеност в отношенията терапевт-клиент. (Rogers C. 1989) По-късно, изграждайки концепцията си за групова терапия, известна като ,,групи за среща” (encounter groups), той подробно описва терапевтичните възможности на явлението ,,дълбинна среща” (basic encounter). (Rogers C. 1970) Темата за човешкото терапевтично присъствие е основна в творчеството на  Роджерс през последните години от живота му. (Rogers C. 1980)

 Въпреки това трябва да признаем, че по-голямата част от терапевтите споделят мнението, че професионалните и нормалните човешки отношения с клиента са несъвместими в работата им. Известният гещалттерапевт Ирвин Полстер отбелязва, че психотерапията все повече обогатява своя арсенал от нови технически средства и тези, които с готовност ги овладяват, гледат на простото общуване с клиента като на дилетантство. Към това се прибавя внушената още от Фройд теза, че обикновеното общуване е неадекватно в психотерапията. Полстер приема тази теза наполовина. Като представител на един от най-техничните подходи в психотерапията той разделя контактите си с клиентите на: ,,технически” и ,,просто човешки”. Интересно е, че първите са определени като “терапевтични контакти”, а вторите като “неизбежни” или ,,своеобразен мост между ,,техничната терапевтична сесия” и естествената среда на пациента” ( Полстер И. 199 стр. 130)

Характеристиката ,,неизбежни” означава, че нормалните човешки отношения са нещо, което терапевтът трябва да отчита и деликатно да избягва в работата си. Роло Мей отбелязва, че прехвърлянето  на обикновените човешки отношения  в плоскостта на професионалните е надеждна защита за терапевтите от екзистенциалната тревога, съпътстваща всяка среща с непознат. (Мэй Р. 1998) Така първата неравнопоставеност между клиент и терапевт идва от факта, че единият може да се защити от тревогата с професионално поведение, докато другият не разполага с форми за реагиране, освен обичайните (най-често невротични) от ,,естествената му среда”. Към това не е излишно да се напомни, че като правило не само ситуативната, но и личностната тревожност на клиента в момента на срещата е значително по-висока.

Овладяването на първоначалната неловкост и напрежение не представляват трудност за професионалните психотерапевти. Проблемът не е в това дали и колко бързо те ще успеят да предразположат клиента към себе си и към терапевтичната работа. Искаме да обърнем внимание на едно важно различие на екзистенциално-хуманистичния подход в терапията от всички останали. То е в разбирането  на ,,първата среща” не като прелюдия към ,,същинската работа”, а като много важен елемент от нея.

Роло Мей определя ,,първото запознаване” като екзистенциално събитие с огромен творчески и терапевтичен потенциал. То е заредено с тревога и с  радостно предчувствие, защото е едновременно риск и шанс да бъде открит или подминат още един човек сред масата от непознати. Това е, което Мартин Бубер нарича откликване или създаване на отношение ,,Аз-Ти”. “Истинската екзистенциална Среща” (терминът е на Роло Мей) е по-различна от ежедневните социални и лични контакти. В нея две човешки същности се съотнасят, докосват и взаимно обогатявт. Тя се оценява не толкова количествено, колкото с качеството на особеното преживяване на споделеност, което понякога се вмества в части от секундата. (Мэй Р. 2004)

,,Феноменът на първата среща изисква специално изучаване, тъй като е очевидно, че това което се случва е повече от това което осъзнаваме”, казва Роло Мей. (пак там с.20) Той добавя, че главната причина процесът да остане неизследван, е че след Фройд първата среща в психотерапията упорито се разглежда само като производна на преноса и контрапреноса. “Като следствие, има различни изследвания на понятието пренос, в които може да се открие всичко, освен това, което действително се случва между двама души…” ( пак там с. 21)



Следва:  II ЧАСТ

 


Тагове:   срещи,   направления,


Гласувай:
3


Вълнообразно


1. plamendimitrov - ЧУдесна статия, поздравления! ...
26.06.2010 19:24
ЧУдесна статия, поздравления! Искам още...Припомнихте ми една мисъл на К.Роджърс, която не се наемам да преведа еднозначно: "Meet people where they are!" - Carl Rogers
цитирай
2. анонимен - Pozdravleniya i ot mene. Lichi e...
27.06.2010 01:34
Pozdravleniya i ot mene.Lichi entusiazam i interes.Ot druga strana e tajno kolko nazad vse oshte sa neshtata s psychotherapiyata v Balgariya.
цитирай
3. анонимен - Молба за безплатно обучение
30.06.2010 18:32
С всичкото това което сте написали ще мога ли да осигуря на детето си храна и сигурно жилище ,спокойно бъдеще и достоен живот,?Все пак не всички сме изучавали съвършенните науки наречени балалайкане-заблуда,,,компютърна конфигурация за сигурация или други такива-непонятни за моят мисловен процес,,,Решимостта ви да ми заплащат ниските заплати и в същото време да ме измамват като вдовица при всяко ново работно место ми дава ясна представа за приноса ви към цялата свинщина/така наричат в България обществото на работодателите/Можете ли да ми докажете че не принадлежите към нея!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: bps
Категория: Други
Прочетен: 679608
Постинги: 20
Коментари: 374
Гласове: 53