Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Постинг
07.07.2014 16:28 - ОЩЕ ЗА ПСИХОДИНАМИКАТА НА ТРЕНИНГ ГРУПАТА
Автор: bps Категория: Други   
Прочетен: 3271 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 07.07.2014 16:32


 ОЩЕ ЗА ПСИХОДИНАМИКАТА НА ТРЕНИНГ ГРУПАТА

 д-р Пламен Димитров,
регистриран психолог BGRP-No 0184

Дружество на психолозите в Република България
pldimitrov@hotmail.com

Оригинално публикувана в BPS.BLOG.BG на 25.06.2010

image

Психодинамичният подход към тренинг групите се основава на няколко основни допускания на психодинамичните теории, сред които водещи са, че междуличностните отношения в групата се формират и развиват в резултат от действието на неосъзнавани емоционални процеси, че неосъзнаването на тези процеси в живота на тренинг групата се оказва фактор, който снижава ефективността на работата на групата и нейните членове, и че довеждането на тези процеси до съзнанието на членовете на тренинг групата може да помогне за отстраняване на тези ограничения. Самите психодинамични теории за групата могат да се класифицират като психоаналитични и хуманистични в зависимост от това как интерпретират биологичната основа на груповото поведение и доколко сериозно се отнасят към идеята за съществуването на групово съзнание и групово безсъзнателно. Психоаналитичният им вариант е силно повляян от клинично-медицинските модели, а хуманистичният – от моделите за човешкото развитие и социалната психология. В студията се прави опит да се проследи как психодинамичната гледна точка в социалната психология повлиява и подпомага изследователите и практиците в разбирането им за тренинг групата, и в частност, в концепцията за груповото развитие. Приоритет в бъдещите изследвания е създаването и използването на надеждни методи за директно наблюдение и описание на груповите процеси.

 

ON TRAINING GROUP PSYCHODYNAMICS

 Plamen Dimitrov, Bulgarian Psychological Society

Psychodynamic approach to training groups operates on several fundamental assumptions of psychodynamic theoies, the leading among them are those  tha nonconscious emotional processes shape interpersonal behavior in training groups; that the lack of awareness of these processes inhibits effective work in thetraining group; and, that  bringing such processes to training group members’ awareness may help remove this inhibition. Psychodynamic theories themselves can be classified as psychoanalytic and humanistic based on their perspectives on how group behavior has biological bases and on acceptance of the thesis that thegroup mind and unconscious exist. The psychoanalytic version of psychodynamic theories is heavily dominatedby clinical-medical models, and the humanistic – by the human development models and social psychological theoriesThe study is an attempt to follow through how psychodynamic perspectives in social psychology of the group influences and facilitates the researchers and practitioners in their understanding of training group widely, and in their group development concepts, in particular. Future research priority remains the development and application of direct observational and descriptive techniques of group processes.

 

По скромната и по всяка вероятност неточна оценка на автора работещите професионално с различни тренинг групи в България само през последните двадесет години са се увеличили над 30 пъти. Огромен брой тренинг програми се инициират и протичат под шапката на програмите за управление и развитие на човешките ресурси. Реализират се множество проекти за промяна, за собствен групов опит и за решаване на социални  и организационни проблеми, в които основният формат е този на обучението в група. Разширен е обхвата на усилията на организационните консултанти и мениджърите във всички сектори на обществено-икономическия живот да формират ефективни работни екипи.  Не бива да се забравят и тренинг групите в образователната система, в инициативите на неправителствените организации, в програмите за психотерапия и личностно израстване. Обобщено, може да се каже, че тренинг групите са масово използван формат и типична среда за организация на процесите на учене и промяна, и това само по себе си е достатъчно основание да си зададем въпроса за статуса на тяхното разбиране от научноизследователска и приложна гледна точка, особено ако се отчетат нарастващите изисквания към професионалната подготовка на водещите тренинг групи (Димитров, 1992, 2006Dimitrov, 2008).

В огромната по обем психологическата литература за групите и груповата динамика, публикувана през последните 100 години, значително внимание се отделя на разграничаването на афективните и ориентираните към решаване на конкретни задачи поведения в тренинг групите. Преобладава мнението, че съгласуването им е основно предизвикателство, което може да се разглежда и като системна характеристика на  тренинг групите. Нерядко отказът и неумението да се работи с емоционалните, психодинамични аспекти на груповия живот на тренинг групите и произтичащите от тях пренебрежение и слепота за ролята на груповата динамика се определят като основната причина за неудовлетворителните резултати при решаването на задачите, с които се натоварват тренинг групите като среда за учене, промяна, справяне с проблеми. От социално-психологическа гледна точка подобна практика в тренинг групите се определя като ненаучна, редукционистична и манипулативна, защото самото осъзнаване на емоционалните процеси и груповата динамика в тренинг групите е тяхна първична задача с решаващо значение за последващото постигане на другите им цели – продуктивност, обучение, развитие, лечение. Така на преден план излиза основният въпрос в социалната психология на тренинг групите, а именно как се развиват тренинг групите, съществува ли универсален модел на тяхното развитие, с който следва да се съобразяват всички, които възнамеряват да използват формата на тренинг групите за едни или други цели.  В търсенето на отговор на този въпрос се достига и до двете ключови психодинамични предизвикателства в живота на тренинг групите. Те са свързани с това как участниците в тренинг групите се справят с проблема за властта и с проблема за отношенията между участниците в тренинг групата, за да достигнат до желаното състояние на нейното целенасочено функциониране и пълноценно развитие (Alderfer, 1998; Hirschhorn, 1999; Jarrett & Kellner, 1996; Kernberg, 1984, 1998; Kets de Vries & Miller, 1984; Miller & Rice, 1967; Morgan & Тhomas, 1996; Paul, Strbiak, & Landrum, 2002; Seel, 2001; K. K. Smith, 1982; K. K. Smith & Berg, 1987; Vogler, 2000; Volkan, 1999a, 1999b).  От отговорите на тези фундаментални групово-динамични въпроси зависи и това как се решават и практическите въпроси: „Кой всъщност ръководи тренинг групата и как се споделя властта в тях?”,” Нужно ли е тренинг групата да е сплотена, за да осмисли целите си и потенциала си?”,” Дали са здравословни конфликтите в тренинг групата и ако да, кога и как?”, „Дали емоционалната близост и привличането между двама от участниците в тренинг групата подпомага и ли затруднява функционирането и развитието на групата?”, „ Как в зрелите тренинг групи зависимостта прераства в независимост и осмислена социална взаимозависимост?”,  „Как поляризацията и идеализираното уеднаквяване на членовете на тренинг групата създават предпоставки за повече или по-малко ефективно овладяване на отношенията и конфликтите?” и „ Дали изследването на груповата динамика от самата тренинг група води до подобряване на функционирането и развитие на членовете й?”

Съществуват различни отговори на това психодинамично предизвикателство на тренинг групите. Два от тях са отчетливо представени в литературата и в практиката – психоаналитичния модел на тренинг групата (Bion, 1961; Foulkes, 1964; Freud, 1921; Kernberg, 1984; Klein, 1959; Miller, 1998; Slater, 1966; Yalom, 1995) и моделът на хуманистичната социална психология (Back, 1972; Golembiewski & Blumberg, 1977; Lewin, 1943; Maslow, 1970; Moreno, 1953; Rogers, 1970; Shaffer & Galinsky, 1989). И двата подхода признават значението на отношенията между осъзнаваните и неосъзнаваните процеси в тренинг групите, но се различават съществено по своя произход. Психоаналитичният модел е преди всичко обвързан с концептуалния апарат и практиката на психотерапията, а хуманистичния – с понятията и решенията в приложната социална психология и трудово-организационната психология. Това, което ги обединява донякъде е самоопределението им като опит да се направи принос за създаването на една по-пълна, психодинамична картина на тренинг групата, в която груповото поведение се описва и изследва с внимание насочено върху отношението между емоционалните и неосъзнавани процеси и осъзнаваните и рационални процеси на междуличностно взаимодействие (McLeod & Kettner-Polley,2006).

Внимателният концептуален анализ на различните психодинамични подходи установява наличието на три общи за тях теоретични допускания за живота на тренинг групата. Първото предположение е, че всички тренинг групи са сцена на мощни, емоционални процеси, значителна част от които са напълно или частично неосъзнавани от членовете на групата. Това допускане се издига с аргумента, че съществуват универсални психични процеси, които играят роля в емоционалното и психо-социалното развитие на човека и изграждат самата основа на социалното му поведение (Klein, 1959). Такива интра-психични процеси са защитните механизми и процесите на идентификация. Тема за дебат между отделните представители на психодинамичните теории остава въпроса дали тренинг групите демонстрират тези процеси на над-индивидуално, групово ниво, както например твърди Bion (1961), или тези процеси са мислими единствено на индивидуално равнище, но в групов контекст (Foulkes, 1964). В психоаналитичната парадигма това е въпросът дали груповата анализа е психоанализа на индивидите в група или психоанализа на групата като цяло. Второто основно предположение е, че въпреки, че тези процеси са до голяма степен неосъзнавани от членовете на една тренинг група, те оказват значително въздействие върху междуличностните взаимодействия и насочената към едни или други рационални цели работа в тренинг групата. Третото теоретично допускане е, че довеждането на тези неосъзнавани процеси до съзнанието на участниците в тренинг групите е необходима част от развитието на тренинг групите до едно равнище на подобрена групова ефективност, т.е. ученето и развитието в тренинг групите се нуждаят от един внимателен анализ на връзките между осъзнаваната и неосъзнаваната групова динамика.

Едно от основните допускания на психоаналитичния подход към тренинг групите, че груповото поведение въобще, и груповото поведение в групите за тренинг, има биологически произход и е еволюционно свързано с адаптацията и оцеляването. Самото съществуване на групата се обяснява с инстинкта на човека спонтанно да се събира заедно с другите хора, за да си осигури индивидуално и видово оцеляване чрез инструменталните възможности на групата за защита и възпроизводство. Тези примитивни инстинкти се регулират емоционално и емоционалната динамика, възникваща в резултат на действието им остава съществена от човешките социални взаимодействия и груповия живот, независимо от формално заявените им рационални цели. В групите, според редица ранни предшественици на психоаналитичната парадигма за груповото развитие, емоционално наситената психодинамика в групата води до формирането на нещо като „групов ум” (Le Bon ,1920; McDougall,1922) което  позволява на групата действа сякаш е един единен, цялостен организъм. Биологическият редукционизъм на тази парадигма е естествено съгласуван с медицинските, предимно психотерапевтични модели и наблюдения на тренинг групите, в които  афективните и психопатологичните феномени естествено насищат и понякога доминират груповия живот (Anderson, Anderson, & Glanze, 2001). Оттук и естествената медицинско-проблемна ориентация на психоаналитичното изследване на тренинг групата, която обвързва ролята на емоционалната психодинамика в груповия живот с вниманието към психопатологията, невротизма и примитивните защити на Аз-а, които не винаги са ясно осъзнавани от участниците в групата и са от ключово значение за психотерапевтично школувания наблюдател. Тук е полезно да се погледне назад към първоизточниците на много от тези теоретични решения. Фройд работи с индивиди страдащи от невроза, но с интерес екстраполира теоретичните си изводи в сферата на груповия и социалния живот. Той, например, се изказва положително за обяснителните възможности на понятието за единен групов ум, предложено от Le Bon (1920) и McDougall (1922). Според Фройд емоционалните, психодинамични процеси, които стоят в основата на груповия ум са либидонозни и защитни в същността си, и са свързани с инстинктите за самосъхранение и репродукция на вида (Ettin, Cohen, & Fidler, 1997; Long, 1992). Стадиалната теория на Фройд за развитието на Аз-а, описваща промяната в способността на индивидите да контролират неосъзнаваните импулси и процеси в психичния си живот, остава дълбоко в ядрото на водещите психоаналитични модели на груповия живот. Така например, Бион твърди, че всяка една група действа в един или друг момент от живота си сякаш се намира на един или друг етап на психосексуално развитие.  Klein (1946, 1959) също оказва съществено влияние върху развитието на психоаналитичната теория за груповото поведение. Според нея развитието на висшите структури на личността (Аз-а и супер-Аз-а) е резултат от действието на защитните механизми, които предпазват психиката от тревожността. Понятията, въведени от Клайн  за процесите на разкъсване, проекция и  проективна идентификация („процесът, чрез който фантазните, разкъсани страни на Аз-а се проектират върху другите хора така, че те да се възприемат като притежаващи тези страни на Аз-а, а индивида да постигне идентифицирането си с тях” (Long, 1992,p. 28)), се прегръщат от последователите й, които ги вграждат в сърцевината на психоаналитичния модел на груповите отношения(Bion,1961). Според Бион именно Клайн демонстрира чрез разбиранетоси за проективната идентификация как взаимодействието между хората може да възниква и протича на безсъзнателно ниво. Този аргумент придобива статуса на крайъгълен камък в сградата на психоаналитичната теория за групата. Kernberg (1998) предоставя богат клиничен материал, който потвърждава, че „независимо от индивидуалната зрялост и психична интеграция, определени условия в групата предизвикват регресия и така активират действието на по-примитивни психични образувания” (p. 7).

Уилфред Бион е безспорно най-изтъкнатия  теоретик в психоаналитичното изследване на групата (Kernberg, 1998). Теорията и методите му на работа се използват в изследването на групи с различни цели, контекст и размер, в това число и в тренинг групите. В Тавистокския институт в Лондон Бион осъществява масивни експерименти в областта на психотерапията в група (Bion, 1961). Имайки аналитична подготовка, Бион приема без затруднение изходната теза на психоаналитиците, че групата действа като едно обособено цяло. Но заедно с това, той успява да постигне новото за неговото време разбиране, че обучението и психотерапията на индивиди в групова среда, от една страна, и обучението и психотерапията на групата като цяло, от друга,  са две напълно различни неща. Създаденият от него Тавистокски модел за групова работа, в който вниманието е насочено към групата като едно цяло, открива нови възможности за изследване на тренинг групите и групите за психотерапия.  Така се достига до класическото разбиране за груповата култура. Самият Бион говори често за два типа култура в тренинг групите. Едната е тази, която характеризира групите чрез ангажирането им с комплексни рационални цели – развитие, производителност, творчество (културата на работните групи), а другата е тази, при която групите действат така сякаш са се събрали за решаването на някаква различна от официално заявената задача (култура на групите с базисни допускания). Групите с базисни допускания съществуват като сенки, проявяващи се на паралелното, неосъзнато равнище в живота на тренинг групи. Бион ги определя като биогенетично ядро, което е универсално за всички човешки групи и общности. Miller (1998) доразвива биогенетичната концепция на Бион, изтъквайки ролята на инстинктите за самосъхранение и репродукция. Първият от тях е отговорен за търсенето на удоволствие и избягването на болката в груповата динамика. Търсенето на удоволствие е свързано с осигуряването на храна и топлина от майчината гръд (или заместителите й), както и със зависимостта от майчината грижа. Тази зависимост се асоциира и с конфликтните ни емоции на агресивност към този, който се грижи за нас, пораждащи се от тревожността, която предизвикват чувствата на зависимост, както и гнева, когато се гърдата/грижата се оттегля от нас. Тези мощни емоции на агресия и гняв са обвързани и с интинкта да се избягва болката. Ролята на тези две страни на инстинкта за самосъхранение е да гарантира добри шансове на инстинкта за възпроизводство на вида, който насища груповия живот с либидонозните чувства на привличане и любов.

Бион описва три вида групови култури на базисните допускания - всеки един с афективна окраска, извлечена от трите инстинкта – избягването на болката, търсенето на удоволствие и възпроизводството. Конфликтът между търсеното удоволствие, получавано от полагащия грижи, и агресивността към него, пораждано от зависимостта от него е в основата на базисното допускане на зависимостта, проявяващо се във фазата на „борба-бягство” в развитието на групата. Тренинг групите, които функционират в рамките на това допускане действат така сякаш се нуждаят от обгрижване. Членовете им търсят лидер, който да им каже, да ги научи какво да правят, да ги увери, че правят каквото трябва, т.е. да се поеме грижата за тях.  Групите, които функционират в рамките на допускането „борба-бягство” се държат свръхемоционално, така сякаш са изправени пред враг и заплаха да загубят битката. Нужен им е някой, т.е. водач, който или да ги поведе към победата, или към сигурното убежище. Енергията на репродуктивният инстинкт е отговорен за емоционалната характеристика на групите, функциониращи в рамките на базисното допускане на съчетаването. Тези групи са изпълнени със силни чувства на очакване и надежда, а вниманието им е насочено към отношенията между тези от членовете на групата, от които се очакват да родят „месията”, който да освободи групата като цяло от тревогите и проблемите й. Това, което е от решаващо значение за групата в тази култура е поддържането на чувството за оптимистично очакване, а това означава, че решенията и месиите трябва да останат в споделените надежди, проекти и идеали на групата.

В контраст, културата на работната група се отличава с рационалността си и ориентацията към работните задачи, а не към емоционалната психодинамика на членовете си. В работната група се изгражда организация, която е адекватна за работната й задача; тренинг групата е рационална в действията си, а членовете и получават признание не заради статуса си и мястото си в групата, а заради реалния принос в работата на групата. Тренинг групите в тази работна култура открито признават вътрешните си несъгласия, не се боят от промяната и не се тревожат за загубата на идентичността изправени пред нуждата от промяна на състава си (Miller, 1998, p. 1497). Тренинг групите в тази култура са зрели, осъзнати и рефлективни, и в този смисъл, са практически рядко наблюдавани случаи на човешки общности, надделяли над естествената предразположеност на хората да изграждат груповата си култура в рамките на едно или друго базисно допускане, както предвижда в модела си Bion (1961, p. 138): „Участието в групово поведение в рамките на базисните допускания не изисква тренинг, опит или психично развитие. То е незабавно, неизбежно, инстинктивно”.

След Бион някои автори предлагат предефинирането на груповите култури, описвайки допълнителни базисни допускания (Hopper, 1997; Turquet, 1985) и подлагат на критика концептуалните му конструкции (Brown, 2000; Shambaugh, 1985). Въпреки това, трите оригинално определени култури запазват централното си място в интерпретацията на груповата динамика от гледната точка на психоаналитичната парадигма. И това не е случайно, груповите култури на Бион са аналог на „то”, на безсъзнателното в теорията на Фройд. На индивидуално ниво развитието и зрелостта предполагат индивида да се научи да контролира импулсите си, идващи от безсъзнателното, от „то”. Аналогично, зрелостта на една тренинг група е резултат от развитието на способността й да контролира импулсите си да остане да функционира в рамките на културата на едно или друго базисно допускане. Тренинг групите, които не осмислят този императив на груповото  развитие и не успеят да се издигнат над тези естествени култури на функционирането си се сблъскват неизбежно с регресивните психодинамични сили в живота си, които възпират прогреса им и препятстват решаването на заявените им работни задачи (Karterud, 2000; McLeod & Kettner-Polley, 2006). Както безсъзнателното може да играе положителна роля за развитието на личността, така и груповите култури на базисните допускания могат да окажат силно благотворно влияние върху развитието на тренинг групата според психоаналитичната гледна точка. Така например, емоциите, с които е наситена груповата култура на зависимостта могат да се окажат решаващи за развитието и ефективната работа на учебните и психотерапевтични групи, в които имплицитната работна задача е грижата и помощта за нуждаещите се от грижи и подкрепа. Агресивността, характерна за груповата култура „борба-бягство” има значителен потенциал в тренинг групите в бизнеса и армията, в които ученето и промяната са свързани със задачи като съревнованието и надмощието.  И накрая, надеждата и оптимизма на очакването в груповата култура на съчетаване може да е фактор в развитието на тренинг групи ангажирани с търсенето на ефективни и творчески решения. Според наблюдателите, това, с което в практичен план емоционално зрелите, пълноценно функциониращи тренинг групи, се отличават от останалите е именно тяхната способност да направляват емоциите, с които се характеризира груповата им динамика за решаване на работните им задачи.

Бион въвежда още едно изключително важно за завършеността на психоаналитичната концепция за групата понятие, а именно „валентността”.  Под валентност се разбира готовността на индивида да се включи в групата при изграждането и осъществяването на груповата култура в рамките на едно или друго базисно допускане. Високата валентност е налице когато даден член на групата се включва цялостно в живота, в груповата динамика на групата (Bion1961, p. 103) С това понятие още веднъж психоаналитичният подход подчертава един от фундаменталните си постулати за групите като цяло, и за тренинг групите в частност. Емоциите, психодинамиката са фундаментални за човешката природа и са неотменна част от социалните взаимодействия в групата. Тренинг групите са неизбежно психодинамични.

Основната разлика между психоаналитичния и хуманистичния подход към групите е в това, че хуманистичният подход е насочен преди всичко към разкриването и реализацията на човешкия потенциал, а не върху лекуването на патологията и разстройствата. Оттук и акцентът му върху обучението, развитието и актуализацията при изследване на груповата динамика. Това е обща линия в творчеството на най-известните представители на това направление -  Курт Левин, Ейбръхам Маслоу, Карл Роджърс и Джейкъб Морено, и практическа рамка в дейнoстта на институция като NTL в САЩ (National Training Laboratory) (Back, 1972; Bradford, Gibb, & Benne, 1964; Cooper & Mangham, 1971; Golembiewski & Blumberg, 1977; Shaffer & Galinsky, 1989), в която буквално тренинг групите получават името си в контекста на метода на T-групата (T като тренинг) през 1946 г. За разлика  от Тавистокските групи, които са тясно свързани с работата на психоаналитично подготвените сътрудници на Тавистокския институт в Лондон и с груповата психотерапия, Т-групите инспирирани от  NTL се превръщат в едно демократично и много мащабно социално движение с много имена и лица (Faith, Wong, & Carpenter, 1995; Weigel, 2002). Въпреки различията си, обаче, Тависток и NTLсподелят не само интереса си към неосъзнатите процеси и ролята на психодинамиката в живота на групите, но и разбирането, че експлицитното ангажиране с тези процеси в груповата работа може да е благотворно за развитието на групите и ефективността на тренинг групите, в частност.

Първият семинар, в който официално се използва термина „Т-група” се провежда под ръководството на Курт Левин през 1946 година (Back, 1972; Shaffer & Galinsky, 1989) с участието на Роналд Липит, Кенет Бене и Лелънд Брадфорд. Във вечерните сесии на екипа от фасилитатори и наблюдатели, които изучават влиянието на груповите дискусии върху промените на нагласите се дискутира случилото се в групата през изминалия ден. Левин удовлетворява искането на няколко от участниците да присъстват на тези сесии и в резултат, те предоставят богата допълнителна информация на екипа и въвличат и останалите членове на групата в дискусиите. Тези срещи за обратна връзка се превръщат в своеобразна централна част от програмата на семинара и Левин и колегите му решават да провеждат в бъдеще всички свои семинари като включват в програмата им подобни сесии. Именно тези сесии в работата на групата стават известни като „Т-групи”. За съжаление, скоро след това Курт Левин умира. Но през 1947 година колегите му създават известния Център за изследване на груповата динамика в Масачузетския технологичен институт и изследванията продължават.

Така, с личния принос на Курт Левин (Lewin, 1943, 1948) и с отчетлива преориентация от наблюдението на индивидуалната психодинамика в групата от експерти към съвместно проучване на груповата динамика, в контраст на психоаналитичната концептуализация, се ражда хуманистичната социална психология на тренинг групите.  Заедно с нея възниква и парадигмата, която всички днес познават като action research (Lewin, 1947, 1948), т.е. систематичното лабораторно изследване на дейността на групата в хода на самата дейност съвместно и чрез обратната връзка с участниците в групата, станала по-късно благодарение на NTL крайъгълен камък в архитектурата на съвременното организационно консултиране.  

За разлика от биологичната ориентация от Бион и другите психоаналитично подготвени изследователи на групите, Левин и последователите му взаимстват концептуални и методически решения от физиката и математиката. В теорията си за полето Lewin (1951) се опира върху понятийна рамка от физиката, за да обясни динамиката на социалните взаимодействия и да разшири концептуалната схема на гещалт-психолозите, от които произлиза (Koffka, 1935; Kohler, 1969; Wertheimer, 1959). Идеите на Левин, представени в теорията за полето са доразвити в социалната психология на тренинг групите след смъртта му (Bales, Cohen, & Williamson, 1979; Rice, 1965). Един от основните им постулати е психодинамичния – неосъзнаваните процеси в груповия живот пораждат сили, които контролират формата на взаимодействие между членовете на групата, също както физическите сили контролират съотнесените движения на предметите в пространството. Bales et al. (1979) издигат тезата, че междуличностните поведения в групата могат да се определят като вектори с определена насоченост и сила. Поляризацията и унификацията на тези вектори в груповата динамика могат да се описват и предсказват чрез векторен анализ. При това, векторите съществуват и действат в Т-групата на множество нива – не само на видимото за участниците и наблюдателите ниво, но и на безсъзнателно равнище, в пространствата на ценностите и въображението им.

През 60-те и 70-те години на XX век интересът към тренинг групите нараства изключително много. Това, заедно с преждевременната кончина на Курт Левин може би довежда до това, че в терминологично и методологично отношение социалната психология на групата не се превръща в монолитна и вътрешно съгласувана теория и практика и търпи  често критики за дифузността си (Back, 1972; Golembiewski & Blumberg, 1977; Alderfer, 1998; Walton & Warwick, 1973; Weigel, 2002). Въпреки това, благодарение на изследванията и практиката на представителите й в областта на организационното развитие, методологията на Т-групите се оказва невероятно жизнена и продуктивна (Campbell & Dunnette, 1968; House, 1967) като заедно с това привлича на своя страна много от представителите на хуманистичната психология и социална антропология.

Maslow (1970), например, я посочва като добра основа за преодоляване на редукционизма на психоаналитичния подход, който е прекалено затворен в медицинския си модел. Разбира се, Маслоу почти не работи с групи, но идеите му се пренасят в социалната психология на групите от Alderfer (1987), а след това се сливат с тези на Курт Левин и последователите му работите на McGregor (1960), които стават изходна точка на съвременната позитивна социална психология.  Според Маслоу по-ниските нива в йерархията на потребностите наистина са свързани с човешката биология, но над тях се награждат и по-висши потребности като потребностите от близост и взаимност, които са централни за груповия живот. Докато за психоаналитиците след Бион взаимността в групата е отражение на репродуктивните импулси на членовете им, намиращи се на нивото на базисното допускане за съчетаване, то според хуманистичните социални психолози тя е свързана с потребностите за самоуважение и самоактуализация. В самата сърцевина на класическия подход към Т-групите е идеята за личностното израстване и реализацията на човешкия потенциал, а не решаването на конкретен проблем, работна задача. Целите на Т-групата като подход са „(1) прозренията за себе си . . . (2) осмислянето на условията, които препятстват или подпомагат ефективното функциониране на групата, (3) рзбирането на междуличностните поведения в групите, и (4) развитието на умения за диагностика на индивидуалното, груповото и организационното поведение” (Bennis, 1977, p. 18). В тренинг групата отделните членове се научават как да използват придобития в Т- групата опит, за да решават самостоятелно проблемите си.

Психодрамата на Морено е също част от хуманистичната традиция в психодинамичната работа с групи още от 1934 година, когато Морено публикува книгата „Кой ще оцелее?”. Морено описва безспорния триумф на емоционалната експресия над аналитичните интерпретации, с което заявява, че както индивида, така и групата се нуждаят от освобождаване чрез спонтанност и изразяване на подтиснатите емоции. Формално погледнато, психодрамата се определя като „метод, който използва драматизацията на личния опит чрез ролеви игри и сценично действие в групова среда” (Kipper & Ritchie, 2003, p. 14). Но по-важния за развитието на социалната психология на групата принос на Морено е доразвиването на идеите на Зимел(Simmel, 1908/1955) в метода на социометрията като съвкупност от подходи за изследване на групите и подгрупите в дадена общност. Социометрията позволява да се разкрият взаимовръзките между тези подгрупи в групата, при което отделния член на групата се оказва разположен в пресечната зона на припокриващите се и взаимнозависими подрупи, определени чрез мрежата от социални отношения между членовете си. Оригиналните идеи на Левин за полето, на Морено – за социалния атом, и на Зимел – за пресичащите се социални кръгове, се превръщат в строителен материал за теорията за социалните молекули на Polley & Eid (1994) – своеобразен връх на физическата  метафора за психодинамината същност на груповия живот.

Тук е подходящо да се отбележи, че въпреки наглед много различните теоретични ориентации на психоаналитичния и хуманистичния подход към социалната психология на групата, в началната фаза на развитието си тези класически школи очевидно силно си повлияват една на друга.  В дизайна на ранните Т-групи се открива солидния отпечатък на техниките на Тавистокския метод, консултативният подход на Тавистокския институт разкрива влияние на action research техниките на Левин. Това особено си проличава при изследването на начина, по който Райс (Rice, 1965; Miller & Rice, 1967) изгражда и емпирично проверява своята теория за отворените системи.

 От методологична гледна точка е съществено да се отбележи още едно важно сходство на двете психодинамични решения на социално-психологическото предизвикателство на тренинг групите. И едната, и другата школа се развиват преди всичко в практиката, в научно-приложен план, а не като научно-изследователски, академични традиции, изхождащи от систематичното трупане на данни и доказателства. Практическата ориентация в изследванията поражда две наглед самостоятелни линии на развитие на методологията на социалната психология. От една страна това е инструменталния, техническия аспект като макро-дизайна на Т-групата или конкретните техники, използвани в в психодрамата. От друга, това са изследователските методи, използвани за събиране и интерпретация на данните от изучаването на групите.

От инструментално-техническа гледна точка, общото във всички психодинамични подходи към групата е разбирането, че доведени до съзнанието на членовете на групата безсъзнателните, емоционално наситени процеси в живота й могат да окажат полезно въздействие върху развитието и функционирането на групата и нейните членове. Разликата между по-горе описаните подходи е в конкретните цели и техники за работа с тези неосъзнати, скрити страни на груповия живот. Въпреки многообразието от методи, с което ни снадбява литературата само три са техниките, които са с представителен статус. Това са Тавистокския метод, лабораторния метод на Т-групата и психодрамата. Като формат за групова работа и трите имат нещо общо, а именно – груповия опит е част от по-широк, по-обхватен по заявените си цели контекст на груповия живот – семинар за обучение, групова психотерапия, конференция. И при трите техники продължителността на груповата работа може да е от една-единствена сесия (среща), до последователност от сесии, продължаващи със седмици. Групите традиционно включват от 7 до 10 участника, понякога, но много по-рядко около 20 члена и треньор или консултант (Weigel, 2002).  

Призната заслуга на Бион е създаването в рамките на Тавистокския метод на техники за работа с групата като едно цяло, които контрастират с по-рано познатите техники за работа с отделните хора в средата на групата.  Най-отличителният аспект в Тавистокския метод е поведението на груповия терапевт или консултант. Консултантът преднамерено не действа като ръководител, организатор или фасилитатор на групата. Присъщата на подобна ситуация нееднозначност е съществена част от техниката защото създава условия за появата на примитивни емоции на регресия, свързани с културите на базисните допускания в групата и позволяваща осъществяването на анализа им (Whitman, 1964). Наблюдавайки доказателствата за една или друга групова култура, консултантът прави интерпретации, които могат да са директно описание на наблюдаваното в групата или да бъдат така построени, че да позволят на членовете на групата сами да разпознаят и осмислят тези свидетелства. При запазването на насочеността на интерпретациите към групата, дори и тези от тях, които касаят поведението на един или друг член на групата са интерпретации за групата. Психоаналитично подготвеният терапевт или консултант се опитва да е емоционално неутрален пред групата, така че интрапсихичните процеси на проекция и идентификация, които изграждат груповата култура на различните базисни допускания да се проявят. Доколкото Тавистокския подход е създаден, за да се решават едни или други проблеми в психотерапията, консултантът или терапевтът ориентира интерпретациите си към конкретните психични проблеми на даден пациент или пациентска група. И това, именно, прави Тавистокския метод проблемно-ориентиран подход в работата с групи (Back, 1972).

Техниката на лабораторния метод на Т-групите има някои повърхностни сходства с Тавистокския метод. Треньорът на групата тук също заема една експлицитно нелидерска позиция, което води до възникване в групата на ситуация наситена с неопределеност.  Очакването, както и при Тавистокския метод е, че отстраняването на обичайната социална структура прави емоционалните реакции на хората към тези структури много по-отчетливо забележими. Треньорът в Т-групата също прави интерпретации за това какво тези реакции на участниците разкриват за неосъзнаваните процеси в групата. За разлика от психоаналитичната традиция, в Т-групите не се правят опити да се свържат тези емоции с дълбинни интрапсихични структури и с личната история на участниците. Безсъзнателните процеси, които се разкриват в Т-групата се проучават в светлината на това какво „тук и сега” участниците могат да научат от и чрез тях по отношение на собственото си поведение в групова и организационна среда (Bennis, 1977). При това, позицията на треньора е по-скоро позиция на сътрудничество, отколкото позиция на неутралитет.

Техниките на психодрамата също са създадени с цел да помагат за осъзнаването на безсъзнателните процеси в групата. Те се основават на социалната и лична идентичност на участниците. Типажите и героите, които отделните психодраматични техники разкриват представляват конкретни идентичности или страни на идентичноста на груповите членове.  За разлика от методите на Тависток и на Т-групите, водещият в психодрамата приема една активна, буквално режисьорска роля и работи в творческо сътрудничество с участниците.

Когато се насочим към това, как психодинамичните подходи организират научно-изследователската си работа в допълнение на приложните си интервенции, можем да открием, че по-голямата част от емпиричните данни, които се събират и обработват от тях са за това как се променят участниците в групите.  Акцентът тук е върху анализа на ефикасността на техниките използвани в практиката. В литературата се описват проучвания върху промените на личностно и поведенческо ниво; върху процесите, които водят до тези изменения; върху начините и инструментите, чрез които тези промени могат да се измерят;  върху факторите, които позволяват да се обясни защо и как постигнатите в груповата работа промени се различават по своята дълбочина, трайност или насоченост. Типичните изследователски методи и в двете основни направления – психоаналитичното и хуманистичното, - са изследванията на отделни казуси и квази-експерименталните теренни проучвания (Bion, 1961; Lion & Gruenfeld, 1993; Stock & Thelen, 1958; Thelen, 2000).   Най-често използваните изследователски модели са този на тест преди и тест след груповата работа (Danish, 1971; Hipple, 1976; P. B. Smith, 1983), както и модела на контролната група (Bunker, 1965; Anderson & Slocum, 1973; Hipple, 1976). Мета-анализът на публикуваните обзорни материали позволява да се направи обобщения извод, че участието в тренинг група води до промени на поведенческо ниво (Campbell & Dunnette, 1968; Forsyth, 1991; Hartman, 1979; Highhouse, 2002; House, 1967; Lieberman, 1976; P. B. Smith, 1975). Поне в две количествено ориентирани проучвания на литературата този извод се потвърждава (Burke & Day, 1986; Faith et al., 1995). Kipper & Ritchie (2003) изследват 25 проучвания върху ефективността на различните методи на групова психотерапия и откриват, че при психодрамата средния размер на постигнатите промени при участниците в групи за психодрама е значително по-голям от този при участниците в други форми на групова психотерапия. Няма известни на автора количествено или качествено ориентирани обзорни мета-анализи върху ефективността на Тавистокския метод.

Един от най-често задаваните в изследователски план въпроси е за това как характеристиките на отделните членове на тренинг групата се отразяват върху различията в ефекта, който има груповата работа върху тях. Danish (1971) установява наличието на положителна връзка между мотивацията за промяна на  участниците и измерителите на реална промяна на поведенията им в резултат на участие в Т-групи. McConnell (1971), на свой ред, потвърждава, че черти като гъвкавост, толерантност, независимост и решителност предсказват успешността на участието в тренинг групи с различна целева ориентация и работен контекст. Anderson & Slocum(1973) правят системен преглед на публикуваните изследвания в областта на ефективността на тренинг групите и определено застават зад извода, че макар тренинг групите да водят до значителни промени в поведението, уменията и нагласите на участвалите в тях, промените на дълбинно личностно равнище са малко вероятни.

Наред с невороятната жизненост на социометричните техники в изследователската практика се налагат и методите за анализ на процеса на взаимодействията, предложени от Bales (1950; 1970). Така в метода SYMLOG (Bales, Cohen, & Williamson, 1979) се достига до интеграция на психодинамичните понятия и методи за директно наблюдение и описание на груповите процеси. През последните години постепенно нараства броя на авторите, които използват методите за директно наблюдение на груповите процеси в тренинг групите, но все още в публикуваните изследвания преобладават косвените, самооценъчни и междуличностни оценъчни методики.

Ето защо в края на този скромен опит за очертаване на психодинамичната картина на тренинг групата можем да направим извода, че и днес в началото на XXI век в научно-изследователски план все още систематично се събира и обработва твърде малко подробна, изчерпателна и директна емпирична информация за груповите процеси в тренинг групите. Това, за съжаление, продължава да затруднява реализацията на фин, основаващ се на емпиричните доказателства анализ на сложните и много дискретни механизми на груповото развитие и междуличностното взаимодействие в тренинг групите.

Явно бъдещето на психодинамичните модели за изследване на тренинг групите е свързано с усъвършенстване на методите и уменията ни за преки наблюдения на групово-динамичните процеси в реално време.  И от дискусията, която водим за резултатите от тези наблюдения, разбира се.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА: (Пълният списък може да бъде получен от автора)

Димитров, Пл. (1992). Психологическият бизнес на мениджъра. София: ИКО-ИНТЕЛЕКТ.

Димитров, Пл. (2006). Методическо пособие за тренинг на треньорите. София: ДитерамбКонсулт.

Alderfer, C. P. (1987). An intergroup perspective on group dynamics. In. J. Lorsch (Ed.), Handbook of organizational behavior (pp. 190-222). Englewood Cliffs, NJ: Prentice Hall.

Alderfer, C. P. (1998). Group psychological consulting to organizations: A perspective on history. Consulting Psychology Journal: Practices and Research, 50, 67-77.

Anderson, D., Anderson, K., & Glanze, W. (Eds.). (2001). Mosby’s Medical dictionary (6th ed.). New York: Elsevier Science.

Anderson, C., & Slocum, J. W. (1973). Personality traits and their impact on T-group training success. Training & Development Journal, 27, 18-25.

Back, K. W. (1972). Beyond words: The story of sensitivity training and the encounter movement. New York: Russell Sage.

Bales, R. F. (1950). Interaction process analysis: A method for the study of small groups. Cambridge, MA: Addison-Wesley.

Bales, R. F. (1970). Personality and interpersonal behavior. New York: Holt, Rinehart and Winston.

Bales, R. F., Cohen, S. P., & Williamson, S. (1979). SYMLOG: A System for the multi-level observation of groups. New York: Free Press.

Bennis, W. G. (1977). Goals and meta-goals of laboratory training. In R. T. Golembiewski & A. Blumberg (Eds.), Sensitivity training and the laboratory approach: Readings about concepts and applications (pp. 18-24). Itasca, IL: F. E. Peacock.

Bion, W. R. (1961) Experiences in groups and other papers. New York: Basic Books.

Bradford, L. P., Gibb, J. R., & Benne, K. D. (Eds.). (1964). T-group theory and laboratory method: Innovation in re-education. New York: John Wiley.

Brown, D. G. (2000). Bion and Foulkes: Basic assumptions and beyond. In. M. Pines (Ed.), Bion and group psychotherapy (pp. 192-219). Philadelphia, PA: Jessica Kingsely.

Bunker, D. R. (1965). Individual applications of laboratory training. Journal of Applied Behavioral Science, 1, 131-147.

Burke, M. J., & Day, R. R. (1986). A cumulative study of the effectiveness of managerial training. Journal of Applied Psychology, 71, 232-245.

Campbell, J. P., & Dunnette, M. D. (1968). Effectiveness of T-group experiences in managerial training and development. Psychological Bulletin, 70, 73-104.

Casey, N. A., & Solomon, L. (1971). The effect of seating arrangement of T-group interaction and sociometric choices. Interpersonal Development, 2, 9-20.

Cooper, C. L., & Mangham, I. L. (Eds.). (1971). T-groups: A survey of research. New York: Wiley-Interscience.

Couch, A. D. (1960). Psychological determinants of interpersonal behavior. Unpublished doctoral dissertation, Harvard University, Cambridge, MA.

Danish, S. J. (1971). Factors influencing changes in empathy following a group experience. Journal of Counseling Psychology, 18, 262-267.

Dimitrov, P. (2008). Organizational Psychodynamics: Ten Introductory Lectures for students, managers, and consultants, Sofia-Portsmouth-Blagoevgrad, Iranik-M.

Ettin, M. F., Cohen, B. D., & Fidler, J. W. (1997). Group-as-a-whole theory viewed in its 20th-century context. Group Dynamics: Theory, Research, and Practice, 1, 329-340.

Faith, M. S., Wong, F. Y., & Carpenter, K. M. (1995). Group sensitivity training: Update, meta-analysis and recommendations. Journal of Counseling Psychology, 42, 390-399.

Forsyth, D. R. (1991). Change in therapeutic groups. In C. R. Snyder & D. R. Forsyth (Eds.),

Handbook of social and clinical psychology (pp. 664-680). New York: Pergamon.

Foulkes, M. (1964). Therapeutic group analysis. New York: International Universities Press.

Freud, S. (1921). Group psychology and the analysis of the ego. S. E., 21, 65-143.

Golembiewski, R. T., & Blumberg, A. (Eds.) (1977). Sensitivity training and the laboratory approach: Readings about concepts and applications. Itasca, IL: F.E. Peacock.

Hartman, J. J. (1979). Small group methods of personal change. Annual Review of Psychology, 30, 453-476.

Highhouse, S. (2002). A history of the T-group and its early applications in management development. Group Dynamics, 6, 277-290.

Hipple, J. L. (1976). Effects of differential human relations laboratory design on personal growth. Small Group Behavior, 7, 407-422.

Hirschhorn, L. (1999). The primary risk. Human Relations, 52, 5-23.

Hopper, E. (1997). Traumatic experience in the unconscious life of groups: A fourth basic assumption. Group Analysis, 30, 439-470.

House, R. J. (1967). T-group education and leadership effectiveness: A review of the empirical literature and a critical evaluation. Personnel Psychology, 20, 1-32.

Jackson, S. A., & Csikszentmihalyi, M. (1999). Flow in sports: The keys to optimal experiences and performances. Champaign, IL: Human Kinetics.

Jarrett, M., & Kellner, K. (1996). Coping with uncertainty: A psychodynamic perspective on the work of top teams. Journal of Management Development, 15, 54-68.

Karterud, S. W. (2000). The group emotionality rating. In A. P. Beck & C. M. Lewis (Eds.), The process of group psychotherapy: Systems for analyzing change (pp. 113-134). Washington, DC: American Psychological Association.

Kernberg, O. F. (1984). The couch at sea: Psychoanalytic studies of group and organizational leadership. International Journal of Group Psychotherapy, 34, 5-23.

Kernberg, O. F. (1998). Ideology, conflict, and leadership in groups and organizations.New Haven: Yale University Press.

Kets de Vries, M. F. R., & Miller, D. (1984). Group fantasies and organizational functioning. Human Relations, 37, 111-134.

Kipper, D. A., & Ritchie, T. D. (2003). The effectiveness of psychodramatic techniques: A meta-analysis. Group Dynamics, 7, 13-25.

Klein, M. (1946). Notes on some schizoid mechanisms. Journal of Psychotherapy Practice and Research, 5, 164-179.

Klein, M. (1959). Our adult world and its roots in infancy. Human Relations, 12, 291-303.

Koffka, K. (1935). Principles of gestalt psychology. New York: Harcourt, Brace.

Kohler, W. (1969). The task of gestalt psychology. Princeton, NJ: Princeton University Press.

Le Bon, G. (1920). The crowd: A study of the popular mind. London: Fisher Unwin.

Lewin, K. (1943). Forces behind food habits and methods of change. Bulletin of the National Research Council, 108, 35-65.

Lewin, K. (1947). Frontiers in group dynamics: II. Channels of group life; social planning and action research. Human Relations, 1, 143-153.

Lewin, K. (1948). Resolving social conflicts. New York: Harper & Row.

Lewin, K. (1951). Field theory in social science. New York: Harper & Brothers.

Lewin, K. (1958). Group decision and social change. In. E. Maccoby, T. Newcombe, & E. Hartley (Eds.), Readings in social psychology (pp. 330-344). New York: Holt Reinhart.




Гласувай:
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: bps
Категория: Други
Прочетен: 679600
Постинги: 20
Коментари: 374
Гласове: 53