Сесии и срещи в практиката на две водещи психотерапевтични направления

 

Росица Георгиева[*], Николай Бавро

Виж: I ЧАСТ

II ЧАСТ

 
Разгръщане на терапевтичното действие в двете парадигми

 

Първото ,,психодинамично” или ,,емпатично” интервю

Ще разгледаме какво се случва на първата сесия или среща с клиента, съответно в рамките на психоаналитично ориентираната и в личностно-центрираната психотерапия.

Първата сесия в психоаналитичната практика се нарича “първичен прием”, ,,първо интервю” или ,,първа беседа” с пациента и е много отговорна и натоварена. Като етап в психотерапията, тя се определя като начална, оценяваща фаза (evaluation phase) с основна диагностична функция (и съпътстващи прогностична и терапевтична) Понятието интервю разкрива характера на взаимодействието: терапевтът пита, а клиентът отговаря на зададените му въпроси. Количеството информация, което трябва да се събере и осмисли е наистина огромно, така че първата беседа не винаги се вмества в регламентираните 50 минути, а може да продължи от 1 до 3 часа и дори да се разгърне в няколко поредни срещи. Оценява се каква е актуалната симптоматика или декларираната причина за търсене на психотерапевтична помощ именно в този момент. Много въпроси са свързани с личната история на пациента: произхода и структурата на семейството; най-ранните спомени и важните ,,обекти” в миналото; отношенията с родителите и между членовете на семейството; развитието в детска възраст, през пубертета до настоящия момент. Събира се и традиционната медицинска анамнеза за хода на раждането, наследствената обремененост, предишни соматични и психични заболявания на пациента и други членове на семейството; информация за използваните начини на справяне, форми на лечение и отношения с други терапевти.

Психотерапевтът в тази ситуация е концентриран и вътрешно активен, тъй като чрез своите въпроси той може умело да насочва беседата. Той проследява едновременно не само явните отговори, но и съдържащата се в тях информация за актуалните и базисни вътрешни конфликти на пациента. Майсторството в провеждането на този вид  интервю се проявява и в дешифриране на невербалните послания - промени в интонацията, скоростта на речта, позата, отклоняване от темата на разговара и др. Х. Съливън, създателят на интерперсоналната теория в психиатрията нарича ,,бдителност” терапевтичната нагласа за улавяне на всичко ново и неочаквано, появяващо се в изложението на клиента и в сферата на междуличностните отношения, което съответно се подлага на интерпретация. (Sullivan H. 1970) Тъй като именно в интерпретацията на психодинамичната ,,продукция” е истинската сила и виртуозност на психоаналитиците, в повечето случаи те възприемат първичното интервю като нетипична за тях дейност или прелюдия към истинската терапия. 

Преход към тази същностна работа е изготвянето на прогностично заключение. То се базира на двете предварителни диагнози: клинична (традиционно дескриптивна) и психодинамична (отнасяща се до конфликтите, желанията, формите на защита и личностните структури). Прогностично се оценяват също нагласите, очакванията и мотивацията на пациента; неговата способност за рефлексия и интроспекция; интелектуалното му ниво и уменията за вербализиране; готовността за работа с фактора ,,отношения”, за сключване и поддържане на ,,работен алианс” и др. Не на последно място психотерапевтът оценява и своите собствени реакции спрямо клиента,  възможното развитие на отношенията с него и ефективността на лечебния процес.

Наред с диагностичната и прогностична роля на първичното интервю в литературата се обсъжда и терапевтичната му функция. Както вече отбелязахме, на този етап тя е само съпътстваща - свежда се основно до намаляване на ситуационната тревожност на пациента, създаване на усещане за безопасност и доверие към терапевта и прилаганите от него терапевтични методи. След като е разказал толкова много за себе си, клиентът може да се отпусне и да разчита, че обилието от информация ще бъде използвано по най-добрия начин за преодоляване на болезнените му симптоми и проблеми. Той се предоставя в ръцета на специалиста-експерт и заема изчакващата и пасивна позиция, позната от медицинския модел на отношенията лекар-пациент.

Като преход между диагностиката и терапията в психоанализата се разграничава още една специална, въвеждаща или начална фаза на лечението (opening phase of treatment). Тя е посветена на въвеждането на клиента в специфичната терапевтична обстановка и процедура; установяване на терапевтичен алианс с него; обсъждане на първоначалните му надежди и разочарования; информиране и пряко обучение относно терминологията и същността на теорията и метода (смисъл и значение на свободните асоциации, защитни механизми, трансферни отношения). В тази фаза взаимодействието между аналитик и пациент е най-близко до нормалните човешки отношения. Някои аналитици дори смятат, че е възможно и полезно използването на емпатия в  подготвителната, но не и в същинската фаза на психоанализата. (Кохут Х. 1999)

Описаната схема за провеждане на първично психо-динамично интервю е добре позната от ръководствата по психотерапия. Причината да я изложим отново, е че тя често се разглежда като общовалидна и дори задължителна за психотерапевтичната практика във всичките и разновидности. Ще цитираме едно от множеството такива ръководства, сравняващи методите, теорията и техниките на основните терапевтични направления. (Айви А., Айви М и др.1999) Неговите автори смятат, че всички подходи се придържат към обща схема на първично интервю, включваща “пет стъпки”. Съгласно с нея те предлагат упражнение за провеждане на клиенто-центрирано интервю с етапи: 1) рапорт/структуриране; 2) сбор на информация;  3) уточняване на очакваните резултати; 4) изработване на алтернативно решение; 5) обобщение. (стр.321) Схемата е идентична с тази на психодинамичното интервю (стр. 262) и на провеждащото се в когнитивно-поведенческата терапия (стр. 366). Различието между отделните подходи според авторите е в характерните за всеки от тях  “микро-техники”.

В тази връзка ще разгледаме ,,емпатичното интервю”, което е емблематично за клиенто/личностно-центрираната психотерапия на Карл Роджърс. Не само по форма, но и по съдържание то значително се отличава от психодинамичната първа беседа. Цитираното по-горе упражнение е пример за едно разпространено, но крайно погрешно разбиране на личностно-центрираното взаимодействие както на методологично, така и на методично ниво. То се състои в опита за структуриране на терапевтичната беседата и разбиването и на отделни етапи с несвойствени за парадигмата цели и задачи, както и в свеждането на това терапевтично поведение до определен набор от микро-техники.

Ще представим емпатичното интервю така както то присъства в обучителните програми и практикуването на личностно-центрирания подход. Последният е наричан революционен заради отхвърлянето на медицинския модел в психотерапията. Добре известни са трите ,,не” на Карл Роджърс: ,,не” – на анамнезите и диагнозите; ,,не” - на директивното съветване и насочване; ,,не” - на професионалните интерпретации.

Първото ,,не” освобождава терапевта от необходимостта да събира информация и да задава въпроси. Неправилно е разбирането, че в клиенто-центрираната терапия не се задават никакви въпроси. Тъй като целта на терапевта е да разбере по възможно най-добрия начин своя клиент, той може да се обръща към него с уточняващи и изясняващи същността на казаното въпроси. Това означава, че терапевтът не разпитва целенасочено своя клиент. Той следва принципа, че информацията, която е важна рано или късно се появява в хода на терапията. Така клиентът е водещ в разговора, той може да обсъжда вълнуващите го проблеми, да представя своето виждане за тях, както и да обсъжда на пръв поглед повърхностни и незначителни теми.

Стремежът на терапевта е максимално да се доближи до представяната гледна точка, да вникне в нейните смислови и емоционални значения (това, което най-често се обазначава с термина емпатия), като позицията му е заинтересована, но крайно търпелива и изчакваща. Тя е израз на уважение към клиента, към избираните от него посока и темп на разговора, към усилието и способността му за себе-изразяване и разкриване, себе-разбиране и личностно развитие. По своята същност тази позиция е не оценяваща, приемаща и емпатична. Това са трите водещи професионални нагласи в работата на личностно-центрирания психотерапевт, които Роджърс определя като ,,необходими и достатъчни” за личностна промяна не само в терапията. (Rogers C. 1957) 

Разбирано и провеждано по този начин емпатичното интервю не може да има предварителна структура и задачи (като посочените в обсъжданото упражнение стъпки 3, 4, 5). Нещо повече, то не е част или етап от една по-цялостна терапевтична стратегия. Отличителна черта на личностно-центрираната терапия е, че в нея няма разграничение на диагностични, въвеждащи и ,,същински” терапевтични сесии. По начин на провеждане, тук няма съществена разлика между първото интервю и следващите.

Може да се каже, че в тази терапия всяка Среща се разбира като ново запознаване, като шанс за това, което екзистенциалните философи и психотерапевти определят като същностно Срещане. Съзвучно с тях Карл Роджърс смята, че истинската Среща между двама души е по-терапевтична от срещата на човека със специалист-ерудит. Един от най-трудните елементи в практикуването на личностно-центрирания подход, е че терапевтът в него се отказва от професионалната си роля на експерт. Той не борави със специална терминология, не използва специфични терапевтични техники и сложни обяснителни модели (интерпретации). Вместо това, се стреми да бъде максимално открит и естествен в изграждането на равностойни, човешки отношения.

            Съпоставянето между разгледаните форми на първо терапевтично интервю могат да бъдат илюстрирани с думите на двама от изтъкнатите представители на двете направления. Хари Съливън,  препоръчва на начинаещите психоаналитици да започват първия си разговор с фразата: “Разкажете ми повече за себе си”.(Sullivan H. 1970) Карл Роджърс подхожда към същата ситуация с думите: “Имаме на разположение един час. Надявам се, че днес ще можем да се опознаем взаимно”. (Meador. B., Rogers C. 1984)

           

 Кушетка или кресло?

 

            Въпросът ,,кушетка или кресло?” не е случаен или маловажен в психотерапията. Той предизвиква сериозни обсъждания и разгорещени дискусии, тъй като се отнася не просто до мебелировката на психо-терапевтичния кабинет, а до същността на прилаганите в него терапевтични подходи и техники. Както вече отбелязахме в началото, привържениците на класическата психоанализа се идентифицират с използването на кушетката, а нейните реформатори и опоненти издигат свои аргументи в полза на креслото. Физическата и междуличностна дистанция, която се установява между терапевта и клиента в терапевтичното пространство, Роло Мей нарича ,,геометрия на любовта”. (May R. 1969) Ще разгледаме нейните параметри в съпоставяните от нас парадигми.

Относно психоанализата очевидно е по-адекватно да се говори за ,,геометрия на преноса” или за  условията, пораждащи и култивиращи един от нейните най-ярки и най-често коментирани феномени. Психоаналитичната диспозиция или “определения церемониал, при който се извършва лечението” (Фройд З. 1993 стр.110) няма аналог в социалната практика. Ще я опишем с думите на самия Фройд: ,,настоятелно препоръчвам болният да бъде поставян на диван, а лекарят да заема място зад него, така че болният да не го вижда. Това положение има исторически смисъл, то е остатък от хипнотичното лечение ...по много причини обаче, то заслужава да бъде запазено. Първо, поради един личен мотив, който навярно и други биха споделили с мен. Аз не бих понесъл ежедневно да ме разглеждат по осем часа (и дори повече). Тъй като докато слушам, самият аз се отдавам на своите собствени несъзнавани мисли, не бих искал изражението на собственото ми лице да дава на пациента материал за тълкуване или да влияя на това, което говори той. Обикновено пациентът възприема налаганото му положение като вид лишаване и му се противопоставя.” (пак там стр.111)

От казаното става ясно, че особената позиция на психоаналитика спрямо неговия клиент първоначално е била свързана с факта, че Фройд не е обичал да бъде наблюдаван и се е грижел за своя личен комфорт по време на терапията. При това е очевидно, че и пациентът в повечето случаи е възприемал “налаганото му положение” като ограничаващо, но е бил принуден да го приема. По късно и позицията на терапевта и съпротивите на клиента намират своето теоретично оправдание и целесъобразност в рамките на парадигмата. 

Тук искаме да обърнем внимание на някои факти, които говорят за силна асиметрия в отношенията психоаналитик - пациент. В чисто пространствен аспект това, че единият от участващите в тях е седнал, а другият лежи, издига първия на по-високо ниво. Курт Адлер, синът на Алфред Адлер открива в тази диспозиция съотношение от типа  превъзходство/непълноценност. Харолт Стерн, споделя същата гледна точка в книгата си ,,Кушетката, нейното значение и използване в психотерапията”(Stern Н.) В нея той коментира културните аспекти на феномена като отбелязва, че според западните поведенчески стереотипи, човек лежи в присъствието на друг, ако е болен или физически и социално незрял (т.е невъзпитан или бебе). В случай, че не се приемат така, хората изпитват неловкост в ситуацията, дори ако съзнават нейната условност.

При практическата подготовка на аналитиците се обсъждат много детайли относно пространствената им позиция. Такива са например препоръките за леко изместване на терапевтичното кресло в ляво или дясно от кушетката, за да може терапевтът по-добре да наблюдава промените в мимиката и позата на пациента си. В същото време последният остава лишен от всякаква визуална информация относно реакциите на аналитика. За него той е невидим и недосегаем – една символна позиция на тайнствено и висше същество. Единственият отворен перцептивен канал за пациента е слуховият, но както е известно аналитиците вербално са пределно сдържани. Това прави пациента чувствителен към всяко ,,послание” от човека зад гърба му (изскърцване, покашляне ), поражда фантазни проекции и свързаните с тях съпротиви. 

Същността на аналитичната позиция се описва с изрази като “чист екран”, ,,неутрален наблюдател”, ,,анонимен слушател”, ,,депримиращ инкогнито” (Гринсън Р.1994) Те отразяват главните характеристики на този тип терапевтично поведение, а именно: неговата обективност и отстраненост. В същото време в тях се усеща известна стерилност, хлад и безжизненост. Майкъл Кан отбелязва, че  идеалът за аналитично поведение изисква “никога да не се реагира на пациента непосредствено - на въпросите  не се отговаря, на благодарността не се отвръща, комплиментите се подминават, обвиненията не се опровергават. Правилото гласи: аналитикът не дава нищо друго освен интерпретации. Самите аналитици осъзнават, че е фрустриращо: да поздравиш с ,,добро утро” и да не получиш отговор, да попиташ, какво означава последната интерпретация и да чуеш мълчание; да кажеш че си сърдит и да не видиш реакция”. (Кан М. 1990 с.16) В психоанализата това се нарича ,,оптимална фрустрация”, т.е. поведение, обяснено и възприето в рамките на ,,работния алианс”.

Необичайната комбинация от кушетка и фрустриращо терапевтично поведение, се оказва изключително подходяща и ползотворна за целите на психоаналитичното лечение. Тя стимулира и индуцира появата на основната “психоаналитична продукция”: свободни асоциации, реакции на пренос и съпротиви. Смята се че пасивната лежаща позиция на пациента облекчава свободното асоцииране и инфантилния регрес. Според много автори в аналитичния кабинет се пресъздава  ситуацията от ранното детство, когато бебето е безпомощно, зависимо, невиждащо майката от креватчето и опитващо се да я привлече и задържи с плач и подкупващо поведение. (Шпиц Р. 2005)

Както знаем от историята на психоанализата, свободните асоциации и свързаните с тях процеси на ,,спомняне, възпроизвеждане и преработка” са в центъра на вниманието на Фройд до 1912 година, когато той  открива (след случая Дора) феномените на преноса и съпротивата. Разглеждани първоначално като препятствие в аналитичната работа, те се превръщат в главно поле на нейната дейност. ,,Тази борба между лекаря и пациента, между интелекта и влеченията, между познанието и изкореняването се разиграва изключително във феномените на пренасянето. На това поле трябва да се постигне победа, чиито  израз е трайното излекуване на неврозата” (Фройд З. 1993 с. 147)

Без да подлагаме на съмнение казаното от този безспорен авторитет, искаме да отбележим, че откритията на Фройд имат своята валидност и приложение главно в рамките на неговия теоретичен модел и терапевтична схема. Може да се каже, че без съответната психодинамична интерпретация, преносът губи своята сила и не постига терапевтичните си цели, а без подходящия сетинг - той просто може да не  възникне. Джон Слайън от Университета в Харвард отбелязва, че “в клиенто-центрираната терапия не се наблюдава развитие на въвличане и устойчива зависимост в отношенията, характерни за трансфера. Ако имаше такова, Роджерс щеше да го забележи и опише, тъй като е известно колко внимателно е наблюдавал и анализирал терапевтичния си опит” (Shlien J.1984 p. 153).  Вместо “борбата, която се разиграва във феномените на преноса”, личностно-центрираната терапия използва не по-малко ефективните инструменти като “силата на разбирането и емпатичното вникване” в непосредствения жив контакт между две личности. (пак там с.177)

Както трябва да признаем тезата на Фройд, че във всяка поредна връзка човек привнася елементи от своя предишен  травматичен емоционален опит, така е очевиден и екзистенциалният факт, че това всеки път е нов, неповторим емоционален опит (experience). Тези два акцента разграничат психоанализата, като ориентирана към миналото каузална терапия и екзистенциално-хуманистичното направление, като насочено към непосредственото преживяване  и отношения (present-time oriented). Днес все повече  психотерапевти, в това число и аналитични, пренасят акцента в своята дейност от полето на фантазните в това на реалните взаимодействия. Целта на психотерапията вече се разбира не толкова като лечение на емоционалните разстройства, колкото в развитието на способността за изграждане на зрели социални контакти и връзки.

Модел за това могат да бъдат равностойните отношения терапевт-клиент. Една начална стъпка към тях е замяната на аналитичната кушетка с второ кресло. Това поставя участниците в терапевтичния процес в равностойна поза, на едно ниво, ,,очи в очи” и дава възможност за по-открита, делова или дружеска комуникация. Стерн отбелязва, че през последните 20 години много терапевти работят със “седящи клиенти”, но използват традиционни психоаналитични методи или различни техни модификации. Такъв е примерът с експириенталната психотерапия на канадския психотерапевт Марер, в която клиент и терапевт са в полулежаща поза в две намиращи се редом кресла,  по време на терапевтичната сесия и двамата остават със затворени очи, обсъждайки чувствата и телесните усещания на клиента. За проблема с еклектизма и нововъведенията в психотерапията споменахме в началото на тази статия. Тук ще отбележим, че равностойни отношения в терапевтичната връзка се постигат не чрез разместване на мебелите в кабинета, а чрез качествена промяна в разбирането за терапевтично поведение.

 Терапията ,,лице в лице” или добавянето на визуалния към вербалния канал в комуникацията, безусловно е съществена промяна в терапевтичната техника. За нея и за равенство в позициите пациент-аналитик настоява още Юнг. Той разбира тези отношения като сложен диалектичен процес, центриран в нито един от двамата, а в нещо трето между тях, трансцендентно или синтезиращо противоположностите. Обемът на изложението ни не позволява вникване в множеството разбирания за равенство в терапевтичните позиции. Ще изложим тази, която познаваме най-добре и използваме в практиката си – личностно-центрираната.

В творчеството на Карл Роджърс се разграничават три периода  (Георгиева 2002), но най-популярни и често цитирани са формулираните още през 1957 година “необходими и достатъчни условия за терапевтична промяна”. По-малко известни и коментирани остават идеите от последните му години, посветени на терапевтичното “присъствие” и взаимоотношенията с клиента. (Rogers C.1980). Ще разгледаме кратко развитието на темата за терапевтичната среща в личностно-центрирания подход.

Макар, както вече отбелязахме, терминът ,,психологичен контакт”, избран за ,,първото от необходимите условия” да не е много сполучлив, той поражда важни за терапевтичната работа асоциации от метафоричния ред: включен/изключен. Така например, макар че зрителният контакт е включен при срещата “очи в очи”, на личностно ниво може да се окаже, че терапевтът ,,е изключил” или “е включен другаде”, т.е не присъства в ситуацията. Настояването на Роджерс за отказване от професионални определения, диагностични схеми и лечебни стратегии, е свързано с разбирането му, че в хода на терапията, психотерапевтът е включен единствено към ,,мрежата на клиента”. Това Роджърс нарича ,,безоценъчно” (unjudgеment) или ,,безусловно приемане “ (unconditional positive regard).

Австрийският личностно-центриран психотерапевт Петер Шмид обръща внимание на три почти неразделими процеса, протичащи в момента на срещането. Началният е импресионистки, непринуден, ,,възникващ” и ,,насрещен”, като устремени един към друг майка и дете. Втори момент е първото послание или докосване с дума, усмивка или ръка, тъй като осъществявайки контакт ние още не знаем какво ще срещнем от другата страна – добронамереност или агресия. Нашето вътрешно  усещане за среща или разминаване е третият съществен елемент от контакта. След него идват процесите на оценяване и реагиране с познатото ни разнообразие на варианти. (Schmid P. 2002 c.195)

Терапевтичното поведение в подхода на Карл Роджерс може да се определи като ориентирано към до-оценъчната фаза на контакта. Като действие то е съзерцателно, като философия – феноменологично. Шмид подчертава, че терапевтичната среща се различава от случайното срещане на улицата. Тя е специално търсена и то по инициатива на клиента (недоброволното участие в терапия е отделна тема), това е ,,покана за среща” от негова страна, макар и в кабинета на терапевта. От тук произтича златното правило в личностно-центрираната терапия: ,,Клиентът винаги е пръв” (“Client’s first”). Той определя темата, посоката, дълбочината на терапевтичния разговор. Терапевтът е ,,включващ се” или ако не използваме този технически термин – той е откликващ. Защото казано по-екзистенциално, всеки човешки контакт е зов за взаимност.

Откликването на човешката болка е не лесен от методична гледна точка въпрос. С него са свързани много от неправилните, изопачени и дори карикатурни виждания за личностно-центрираната терапия. В тях тя е представяна като кимане, съгласяване, ,,м-х, м-х”-терапия” или с фразата ,,разбирам Вашите чувства”. Самият Роджърс не веднъж е казвал, че получава алергична реакция към подобна “рефлексия на чувствата”. В хода на терапевтичното интервю той се стреми максимално да вникване в личностните смислови значения и преживявания на клиента и терапевтичните си реакции (therapeutic response) определя по-скоро като ,,сравняване на разбирането” или ,,проверка на възприеманото” (“testing understandings”, “checking perceptions”). (Rogers C.2005 c.128) Това са понятия, разкриващи същността на емпатичното поведение.

 Знаем, че е относително лесно да се създаде контакт или връзка и много по-трудно е те да се поддържат във времето. Емпатичното слушане позволява ,,да не се изпуска нишката” и да се поддържа ,,процесът на срещане”. Технически това означава постоянен контрол над разминаването и стремеж към постоянно доближаване от страна на терапевта. От другата страна клиентът е този, който може да потвърди или отхвърли всеки терапевтичен отклик, сверявайки го със собствените си мисли и усещания. Резултатът е известен като ,,емпатична спирала” или “ефект на огледалото”, защото методът на Роджърс е насочен към перманентно срещане (moment-to moment encounter) на клиента със самия себе си.

Това не е потапяне в ранните спомени и дълбините на несъзнаваното чрез ,,трансферна невроза”, а осмисляне на своето екзистенциално настояще чрез ,,същностна Среща”. Контактът на ниво ,,разбрах - не разбрах” е когнитивен, а на екзистенциално - личностен. На това ниво терапевтът се изправя не пред част от човека във вид на симптом или проблем, очакващ професионална намеса, а пред уникалната и суверенна личност на другия, заслужаваща доверие и респект. Важни елементи на личностната среща са пределната честност, взаимно уважение и зачитане. “Искреността – казва Роджърс – не се включва или изключва, това е състояние на присъствие и себесъзнаване, с което участваме в отношенията”. (Meador В. & Rogers С. 1984 p. 155) Степента на автентичност, прозрачност и искреност в терапевтичната система на Роджърс се нарича конгруентност.

В личностно-центрирания подход терапевтът не се интересува от истината за  мотивите и историята, с които клиентът е дошъл при него. Той се грижи единствено да осигури безоценъчно, емпатично и конгруентно присъствие или казано по-просто – непредубеденост, разбиране и искреност в отношенията. Това според Роджърс създава благоприятна среда за промяна в мотивите, себеразбирането и себеприемането на клиента  т.е. за неговото личностното израстване. Възгледите на Роджърс, че личността се развива във взаимодействията и взаимотношенията, определят характера на неговата терапия като ,,терапия чрез личностни отношения”. Някои последователи на подхода използват дори парафразата “отношения центрирани към другия” (Schmid P. 2002)

Очевидно е, че отношенията терапевт-клиент в психотерапията са неизбежни. В много подходи се признава значението, което има личността на терапевта за успеха на лечебния процес (Коттлер Дж. 2002). Разглеждането на отношенията като препятствие в работата или разделянето им на ,,технически и просто човешки” е въпрос на парадигмално виждане. Това, което искаме тук да подчертаем е, че за разлика от всички останали терапевтични подходи, в личностно-центрирания не се използва нищо друго освен отношенията. Според Роджърс не просто наличието, а качеството на отношенията или ,,пълното човешко присъствие” определя ефекта от психотерапията. Ще подчертаем, че ако в останалите направления междуличностната среща и отношенията са повече или по-малко важен, но етап или елемент от лечебния процес, то в подхода на Карл Роджърс Срещането е Същност, Процес и Цел на терапията.

 

В заключение ще отбележим, че в сравняваните от нас парадигми са представени две сетингови ситуации, обуславящи протичането на различни  по форма и същност терапии. Лежащата поза на анализанта и фрустриращото  инкогнито на психоаналитика са благоприятна среда за инфантилната регресия и трансферните отношения, а чрез тях за проникване в ранните травматични спомени и сферите на несъзнаваното. Личностно-центрираната терапия в пряк и преносен смисъл предлага на клиента ,,човек насреща”, с което осигурява подкрепа и доверие в неговия потенциал, във възможностите на всеки сам да осмисля и променя живота си.

С нашето изложение не си поставяхме задачата да изтъкнем преимуществата на  личностно-центрираната терапия пред който и да е друг подход. Карл Роджърс е спечелил битката за утвърждаване на своите възгледи и терапевтичен метод, който днес е сред най-авторитетните практики в полето на психотерапията. Трябва да признаем, че всяка терапевтична система има своите конкретни основания и механизми за ефективна терапевтична работа.

В тази статия искахме да обърнем внимание на два обезпокояващи феномена в състоянието на съвременната психотерапия, в това число и българската. Първият е свързан със смесването и объркването на понятия, терапевтични схеми и практически умения от различни парадигми в нови, често недостатъчно обосновани еклектични модификации. Вторият се отнася до трудното “срещане” между представителите на отделните направления в психотерапевтичното пространство. Там все още доминира оценъчната и интерпретативна нагласа към теоретичните и методични подходи в работата на колегите с различна парадигмална ориентация. Убедени сме, че вероятността за Същностна среща както между хората, така и между психотерапевтите се увеличава в условия на равнопоставеност, взаимно зачитане и уважаване на различията.

Ще завършим с думите на големия екзистенциален психотерапевт Роналд Леинг: ,,В психотерапията винаги има двама души – лекар и пациент, а също фиксирано време и място и въпреки това не е лесно те да се срещнат. Но ние ще продължим да живеем с надеждата, че истинската среща между човешките същества е възможна.” (Laing R. 1967 с. 12)             

      

 

литература

 

Георгиева Р. (2002) Недирективната терапевтична нагласа в клиенто-центрираната терапия на Карл Роджърс.- сп. Психологични изследвания кн.1 с. 109-135

 

Георгиева Р. (2005) Емпатията – необходима или достатъчна за терапевтичната промяна.- ІІІ-ти  Национален конгрес по психология – Сборник научни доклади стр. 458-462 Софи-Р

 

Гринсон  Р. (1994) Техника и практика психоанализа .- Воронеж МОДЕК

 

Долто Ф. (2006)  Всичко е език - ИК “Колибри”

 

Кан М. (1997) Между психотерапевтом и клиентом.- Санкт Петербург БСК

 

Котлер Дж. (2002) Совершенный психотерапевт.- Издательский Дом “Питер”

 

Кохут Х. (1999) Как лекува анализата.- София, Издателство “Лик”

 

Мэй Р. (1998) Терапия сегодня.- Эволюция психотерапии.-М: том 3, с. 72-84

 

Мэй Р. (2004) Открытия бытия М.: ИОГИ

Огинская М., Розин М. (1991) Мифы психотерапии и их функции.- ВП  № 4

 

Полстер И. (1999) Обитаемый человек .- М: НФ “Класс”.

 

Фанти С. (1997) Практический словарь по психоанализу.- М.: “ЦПП”.

 

Хиллман Дж. (2004) Встречи людей и внутренняя связь.- Журнал практической психологии и психоанализа №2

 

Шпиц Р. (2005) Перенос: аналитический сеттинг и его прототип.- Журнал практической психологии и психоанализа № 3 

 

May R.  (1969) Love and Will. NY: W.W.Norton&Co

 

Meador B., Rogers C. (1984) Person-Centered Therapy – In R.J. Corsini (ed.) Current

Psychotherapies, Itasca 111: F.E. Peacock Publishers

 

Laing R. (1967) The Politics of Experience NY

 

Rogers C. (1957) The Necessary and Sufficient Conditions of Therapeutic Personality Change – Journal of    Counseling Psychology, 21, pp. 95-103

 

Rogers C. (1970) Carl Rogers on Encounter Groups NY: Harper& Row

 

Rogers C. (1980) A Way of Being - Boston: Houghton Mifflin

 

Rogers C. (1989) Carl Rogers: Dialogues.- Ed. Kirschenbaum H. &Henderson V. – Houghton Mifflin Company, Boston

 

Rogers C. (2005) Reflection of Feelings and Transference – In: Kirschenbaum & Henderson (ed.) The Carl   Rogers Reader - Constable – London pp. 127-135.

 

Schmid P. F. (2002) Presence: Im-media-te co-experiencing and co-responding. In: Wyatt G. & Sanders P. (Eds.) Rogers’ Therapeutic Conditions Evolusion, Theory and Practice vol.4 Contact and Percepcion, Ross-on-Way PCCS Books pp.182-203

 

Shlien J. M. (1984) A Countertheory of Tranference - R.E. Levant & J.M.Shliend (ed.) Client-Centered Therapy and the Person-Centered Approach – pp.153-181; NY, Praeger

 

Sullivan H.S. (1970) The Psychiatric Interview - W.W. Norton & Company, Inc.

 

Н.с. І ст. д-р Росица Георгиева - Завършила е Московския държавен университет със специалност психология. Защитила е докторска степен по психология в същия университет. Член е на секция ,,Трудова, организационна и приложна психология" към Института по психология при БАН.  Практикуващ психотерапевн с диплома по личностноцентриран подход. Преподавател  в НБУ. Интересите и са в областитта на феноменологичните изследвания, екзистенциалната и хуманистичната психология, личностно-центриранан подход и терапия на Карл Роджърс. Има над 20 публикации.

 

Н.с. І ст. д-р Николай Бавро - Завършил е Московския държавен университет със специалност психология. Работил е като научен сътрудник в същия университет. В настоящия момент е сътрудник към Института по психология при БАН.  Защитил е докторска степен по психология в областта на зрителното възприятие. Научните му интереси са в областта на когнитивната психология, адаптация към оптични трансформации, личностни и социални инверсии

---

[*] Н.с. Іст.д-р Росица Георгиева – Институт по психология при Българска академия на науките

Адрес за контакти: rositu2002@yahoo.co.uk

Да, Роси, психотерапията не е интелектуален, а душевен процес - толкова просто и толкова трудно за разбиране от много хора... Благодаря ти за хубавата статия, беше удоволствие за мен да я прочета!:-)

Кинча